Гората

- И аз това питам. На тебе Триша какво ти се прави? - попита Едуард, замислен за нещо.

- За какво мислиш? - попита тихо Ана, за секунди премествайки се до него. Беше й интересен. Не знаеше защо - заради това, че е мил или защото е първото момче вампир, което виждаше. Просто й беше интересен. Макар, че беше на 15, тя го изучаваше като малко дете. Бързо се осъзна и се загледа в небето, ослушвайки се за думите му.

ПП. поправено от Едуард Кълън, на 17 е героя
П.п Говорех, че Ана е на 15, не Едуард.

Ана го погледна и помаха с ръка пред лицето му, но нищо не ставаше.
- Ехо, тук ли си? Къде витаеш? - попита с насмешка. Тя се облегна назад на тревата, подпирайки се с ръце. Разтърка си очите, макар че вече тя не спеше.

- Все още ли си жадна?-попита Триш.
- Защото аз умирам от глад!

- Да. Нека да потърсим нещо. - каза Ана и бързо се изправи. Слънцето изгряваше зад дебел пласт облаци. Тя донякъде се зарадва. - Е, тръгваме ли? Едуард май ще ни почака тук, а? - и тя кимна към него.

- Тръгваме!- изприпка Триша.
- Той май ще почака малко!-усмихна се тя.

- Да ще ви почакам, таман ще си почина малко. Вие вървете. - каза Едуард, като се облегна на едно дърво и зглада звездите.

- Чао. - каза и му помаха. След което двете сев втурнаха да бягат. Момичето се псря за малко за да надуши животни с кръв. Забеляза не далече от тях две животни. Ана попита: - Ти имаш ли определен вкус или ядеш каквото ти падне? - след което нетърпеливо зачака отговор, защото плячката постепенно се отдалечаваше.

- Ям безразборно!-каза триша и се втурна напред.Повали едното животно и започна да го разкъсва бавно.

Ана я последва и таман да хване животното, оказало се бял заек, то й се изплъзна. След кратка гонитба двете момичето седяха една до друга и блажено пиеха кръв. - Много е вкусно. Тази гора ми харесва. А кръвта е удивителна. - след като свърши, тя взе животното, накара пръста да се изрови и образува гроб и зарови животното. Ана имаше странен характер. Дори и вампир, пак й беше жал за животните. После се обърна към Триш и попита: - Ти какво препочиташ, да си човек или вампир?

- И двете иматплюсове и минуси. Труден избор.- въздъхна Триш и се изправи.
- Бих си бъбрила с теб, но аз трябва да се омитам. Имам някои дела за вършене!- усмихна се тя.
- Чао!

- Добре, чао. - след което стана и се върна при Едуард. - Сестра ти тръгна. Каза, че има важни дела. - предаде, после се качи на един лон и увисна с главата надоло. - Ти не трябва ли да се въщаш? Все пак живееш във Форкс. Няма ли да се притесняват? - попита тя, макар че й се искаше да има компания. Той...

- Кой да се притеснява за мене, никой. Ам реших да ви погостувам няколко дни, ако няма да ходите никаде де и ако нямате нищо напротив. - каза Едуард спокойно.

- Аз лично няма. - каза тя, изобщо не сдържайки щастието си. - Нали няма да оставаш в гората. Все пак живееем донякъде и като хора. В имението има много свободни стаи, ама ако предпочиташ тук, тук. - каза люлейки се. - Ти какво животно предпочиташ?

Едуард леко се разсмя и каза:
- Естествено, че в имението. Няма тука да спя, дори и да съм вампир. Ами животно за ядене ли искаш да кажеш?

Ана се разсмя и каза:
- Животно, като вечеря и като домашен любимец. Аз лично нямам препочитания за сега. Нито вечеря, нито любимец.

- Като вечера обичам вълк, а като домашен любимец, не съм мислил, или прилепче, или куче-хъски. Ама нямам и не искам все още. Та айде до отиваме в имението ви, че ми става студено. - каза Едуард, като лека потрепери.

Двамата летяха. Ана го предизвикваше като летеше пред него и го изпреварваше. Беше й малко смешно. По едно време стъпа на върха на едно дърво на един крак. Едуард направи едно кръгче и застана срещу нея усмихвайки се злорадо. Ана скочи и се засили към земята. На сантиметри от повърхноста тя започна да лети по земята, а накрая пак се върна на клончето. Едуард беше ужасен и с възможно най-бяла кожа. Той...

Едуард каза:
- Никога не съм мечтал за това, а то ми се сбъдва. - след това продължиха към града.

Едуард и Клауд пристигнаха в гората. Ед каза:
- Значе търсим бяла роза а? Знам едно местенце, кадето има много от тях. - Ед поведе, навътре в гората.

- Хайде приятел трябва даго намерим тя сигорно вече ме чака. - докат орървяхме напред се ободох на един храст и изохках леко.
- Това болеше. - погледнах ръката си нямаше и нищо явно беше зараснало.

Колко проблемно казах тихо аз и се намръщих. Вече няколко дена стоях тук а още почти нищо не бях направила. Копнеех да си се прибера в роднината, дори бароковата къщ която презирах сега ми се струваше страхотна. Седнах на един отрязан дънер изатворих очи. Да ама не някакво подобие на елен стоеше до мен и ме гледаше умно. Ама защо все на мен ми се лепкат?!?
- Къш! - просъсках но вместо да се махне животното се приближи и постав главата си на коленете ми. Ама че нахалство. Станах и тропнах с крак. никаква реакция. Е щом е така довиждане - казах и отидох по навътре в гората...

Ана дойде бързо, търсейки животно с което да утоли жаждата си. Скоро намери една сърна. Беше й жал за нея, затова потърси някое болно животно. Не след дълго намери. С такава наслада пиеше кръвта му, че й се прииска и още. Намери още едно животинче. След което тя зарови телата им. Това й беше навик.
Тя се присети за книгата, която четеше. Изведнъж в гората стана страшно тихо. Ана я достраша и бавно стана от земята и се обърна. Зад нея имаше само дървета, като се обърна пак на другата и изпищя от уплаха. Едуард я гледаше дяволито. После доби изненадан вид, заради реакцията й. Ана се намръщи.
- Друг път не прави така. - имаше чувството, че ако бе жива, щеше вече да е получила инфаркт. Той пак доби доволно изражение.
- Какво има...? - попита тя, но...

След много ходене седнах на мократа трева и се одлегнах на кората не едно дърво. Колко проблемно защо все на мен ми се лепкат?!? - запитах се като се сетих за срещата си и волтури. как това момче успяваше да ме изкара ор равновесие. Бях толкова спкойна личност...