Всекидневната

- Аз не съм казала още сега да ги нападаме. Имах предвид, че говорите така сякаш сте се предали. Така сякаш те ви контролират. Пак можем да се справим с тях. Независими какво мислите, аз пък вярвам. Владея все още на ниско ниво 5-те лемента, бързина сила и ловкост, но като тренирам ще стана добра. Дори и без това - ние можем да ги победим, ако трябва. - наблегна Ана на последните думи. Тя се понесе във въздуха и падна. Леко си удари ръката, но нея интересуваше. - В прочем, как ти беше мимето? Преполагам, че тиси главата на клана, нали? - попита отвеяно Ана. Не можеше да повярва, че са таива песимисти. Все пак тя си ги обичаше. Сега те бяха семейството й. Не й се щеше да ги загуби, както загуби родителите си и брат си. Тя се сви на пода и при мисълта за случката цялата потръпна. Макар, че нямаше кръв, която да тече и беше бледа, тя имаше чувството че е станала още по-бяла.

Щом чу, че може би ще я търсят за способностите й, отново настръхна.
"Само това ми остава." - въздъхна замислена и се загледа през прозореца. Небето беше като от стомана и духаше вятър. - Май и времето е на същото мнение. Започна да си играе с ръкава на блузата си. "Олеле. Нямам дрехи. Трябва да си купя, а нямам пари." И така си беше. Окъсаните дрехи, с които дойде още стояха в стаята й. След като се беше изкъпала тя не можеше да се познае и да повярва, че са станали на парцали. Ана беше прегледала няколкото дрехи в гардероба, но нито бяха за навън или за вкъщи, нито й бяха по мярка. Тя мислеше да отиде до магазин за дрехи, но в главата й веднага изникнаха няколко пречки. "Нито познавам местноста, нито имам пари." - мислеше си тя леко разтревожена. Нямаше нищо против оставеноти й облекло, но не беше по вкуса й. Мислите й препускаха бясно. Въздъхна и продължи да гледа гледката навън.

Ана помисли над думите, които щеше да каже и започна.
- Ами първо малко се притесних за тези Волтури. Не ми се ще да ме "отвлекат". После се сетих за нещо глупаво... - тук тя прекъсна и се чудеше дали да каже. - Ами нали помниш как ме намери в пещерата - чорлава, мръсна и с окъсани дрехи. Тези дрехи бяха едонствените, които имам, с тях бях нападната, бях погребана и прекарала няколко месеца. Сега няма как да ги нося - прекалено окъсани са. А другите дрехи не ми стават. Без да се обиждаш - но просто няколкото дрехи в гардероба бяха прекалено старовременски. - и тя нави ръкавите и крачолите на сегашните й дрехи. Тя направи крива гримаса. Не искаше да обижда момичето, но това си беше истината. Замисли се какво общо имат Волтури и дрехите. Изуми се на ума си, как е свързало тези две неща.

Едуард го нямаще при тях. Той разглеждаше стаите, докато не открие неговата стара. Лута се, луса се и си каза, колко голямо имение е не мога да си намеря старата стаичка.

- Става. Това е супер. Сигурно трябва да има нещо по моя мярка. Аз мога някой път да ида до стария дом. Там трябва да е мотора ми. Надявам се защото ми беше скъп подарък от... - тя премълча името. Реши да смени темата. - В районо около имението само вампири ли има или и хора? - запита усмихната.

Ана се огледа и попита:
- Къде е Едуард? Да не би да си търси стая? Дано да я намери, докато не се загубил в имението. - каза със смях. Надяваше се той да си прекара добре. Таман ще има с кого да си говори. "Той е приятна компания, а и е красив..." - като осъзна какво си мисли, разтърси си главата. "Я, стига. Той не ми е истински братовчед, но пак ми е роднина. Стига си мислила за глупости." След което се загледа през прозореца. Виждаше се двора, в който нямаше нищо. Беше прекрасен. Тя се усмихваше, докато някой не каза нещо, от което се стресна и си удари ръката в масата.

Ана се стресна от въпроса.
- Да го харесвам? Даже аз не зная. Приятен ми е. Сигурно защото е единственото момче вампир, което познавам, а и е... очарователен. Това е точната дума. И аз не зная все още. - каза тя объркано. Самата тя беше леко объркана.

- Едва ли ще ме забележи от тази гледна точка. А и като разбирам от тази носеща му се "слава" май успехите ми падат до нула, но мене не ме тревоже. Само да ми е приятел ми стига. Е, да тръгваме, но ще ми трябва много помощ. - каза и стана.

Двете дойдоха. Ана забеляза, че нещо липсва, но какво... Изведнъж се сети.
- Да знаеш къде е Едуард? Май стаята му много не го иска, а? - пошегува се тя и седна. Усети, смътно чувство на тревога, но прецени, че няма за какво да се притеснява.
- Наистина ти благодаря. Страхотна си.

- Както кажеш. - отвърна и се разположи на пода пред телевизора. Приятелката й се спря на нещо, но Ана не забеляза. Наслаждаваше се на облаците. Тя си беше отвеяна и винаги беше повече в небесата, отколкото на земята. Тя опипа белега на врата си - малък полумесец. Той беше незабележим заради спускащата се коса. На нея й допадаше донякъде белега - беше интересен. Дженифър...

- Ами, чувството е отвратително. Понякога се чувствам гадно. В повечето случаи де, като се сетя. Иначе съм щастлива донякъде, че съм вампир. На моменти щях да откача. Искаше ми се да го намеря и да го убия. След няколко дена се отказах. Ставаше ми даже лошо от всичките миризми, но свикнах. - тя гледаше небето и леко докосваше белега.

Ед бягаше, спъна се в друг негов капан и почна се туркаля надолу. Влезе с грум и трясък в стаята и се заби челно в телевизора. Той на очакваше да го разбие напълно, но това се случи.

Ана се стресна и изпищя.
- Ед, какво правиш, по дяволите?! - каза и отиде до него. Обърна го по гръб и отиде за лед.
- Имаш ли нещо счупено или натъртено. - попита и докато търсеше необходимото, зачака отговор.

- Ами освен, че врата ме боли малко отзади, няма проблем. Бях забравил старите си капани.- Ед с замъглени очи, видя че Ана се е променила външно и си каза леле колко е красива , но неможа да и защото припадна за втори път.

Ана изтърва нещата и после ги вдигна. Не очакваше някой да я пита това. Бързо върна нещата и седна на един стол. Усещаше как сърцето я болеше - стоящо и безчувствено в гръдния й кош. Знаеше, че това е фантазия, но беше някак реално болката.
- Когато ни нападна, всички вече спяхме. Бях чула писъци от стаята на родителите ми. Оидох и видях вече мъртвия ми баща и умиращата ми майка. Когато вдигна глава вампира, аз замръзнах от паника и страх. Не можех да се движа. Мъжа-вампир доизпи кръвта на майка ми и се втурна към мене. Брат ми дойде и се хвъърли пред него. Беше спокоен, но ми изкрещя да бягам. Аз бях паникьосана още повече от гледката. Накрая вампира дойде при мене, захапа ме и започна да пие. Болката ме беше накарала да припадна. - тя отново пипна белега. - помня студеното, но и самодоволно лице, тъмночервените очи и изцапана уста. Малко ми е смътно, но горе-долу така изглеждаше. - след което тя преглътна една огромна буца, заседнала на гърлото й и продължи. - Аз хем искам да го убия, хем не. Ако постигна целта си, после какво. Ще го убия и край. Това няма да върне семейството ми. Но го ненавиждам за стореното. - повече тя не искаше да продължава. Беше й страшно неприятно, а темата беше болезнена. - Брат ми се опита да ме спаси, а аз какво направих? Как му се отблагодарих? - продума тихо на себе си.

- Господииииииииииии!!!!!!!!!!!! - събуди се Едуард.
- Джейкъб се върна. Мога да го помириша от километри. Триша е на скалите, нейната сила е да ме вика чрез мисли. Казва ми, че са я спипали. Ами сега? Ако е той? - попита Ед уплашено.