Всекидневната

Ана беше приела предложението на момичето и сега търсеше къщата. Отне й много време и усилия, но накрая всичко се увенча с успех. Тя колебливо почука и зачака. Никой не й отговаряше, затова реши да влезе в къщата, която беше отключена. Момичето започна да я разглежда, след като бе почакала и никой не беше видяла. Попадна във всекидневната. Реши да остане права, тъй като беше мръсна. Чу нещо зад себе си и се стресна. Това беше...

Двамата дойдоха в къщата. Тя беше голяма и Ана много, много не я беше разглеждала. Седнаха на масата и Ани каза:
- Някой път мога и да дойда във Форкс. Чела съм, че е приятно място. - после се сети нещо и каза:
- За стаята ти, честно не знам. Трябва да има стая за гости или нещо подобно. Предполагам, че си идвал и друг път и може би имаш стая.- после взе една ябълка и започна да си играе с нея.

- Опа четвъртата ми сила е да не спя, то не е сила, а проклятие от 100 години те съм спал. Ще намеря се някоя стаичка. Когато ще идваш във Форкс, запомни наше-вампирски земи са горите, а плажа е на вълците. Иначе, ако се остави на страна това си е приятно местенце. - каза и Едуард и се усмихна.

- Аха. Жалко е само, че май няма да мога да плувам. За спането това е наистина като проклятие, ама ако има съзтезание ние ще сме заели първите три места. Няма кой да ни се опре. - пошегува се тя и отхапа от ябълката. Докато беше жива, това й беше любимата храна, която обаче вече нямаше вкус. Беше като водата - безвкусна. Подхвана я и я хвърли през прозореца. Докато падаше разкопа малка дупка в почвата и я зарови. После отново седна и каза:
- Аз обитавам стата на най-горния етаж, в дъното. Вампирите нямаме ли си някакви занимания?

- Еми за 100 години не съм намерил аз занимание, което да ме вълнува, сега нащо семейство се опитваме да бъдем вегетарианци, но това не е занимание, а предизвикателсво. - каза Едуард.
- Ти имаш ли си занимания?

- Ами обичам да чета ниги и да слушам музика, но от месеци не съм го правила. Обичам и да се разхождам в тихи, тъмни и закътани места. Обичам и високите скорости. Харесвам повече мотори, но и колите си ги бива. Обичам и да скачам от висико - трамплини и скали никога не са ми се опираали. - свърши момичето. Макар, че приживе правеше тези неща с приятели, тя все още ги обожаваше. Едуард...

Едуард каза:
- Сигурно ти липсва, живота като човек. На мене от време на време. Ам аз колете ме кефят повече, имам си една кола и е доста бързичка, ама не като мене. - пошегува се той.

- Ако има нещо по-бързо от тебе, то тогава ми се обади. - каза тя. - Не е възможно нещо да те настигне. Много малко ми липсва. Най-вече приятелите. Разглеждал ли си наоколо? - попита Ани. - Освен къщата, нищо друго не съм гледала. Боях се да не ме хванат или разкрият.

- Това е къщата на клана Денали, ти си от него. Тази зона е пълна с вампири от други клонаве от Аляска, ти си вампир. Дори и да те намерят ти ще използваш бързината си, няма да могат да те настигнат. Дори и да е замалко силата, ти ще избягаш.
- За хората, ще се държиш като човек, да ни мислиш че 100 години, като ходя само на училище, се дължа вампирски. Колкото повече години си вампир, толкова повечко почваш да се сближаваш с хората. То никой не може да те хване, ако ти разберат тайната. Със силите които имаме сем. Кълън и сем. Данали сме непобедими. Само се пази, ако те намери клана Волтури, те са много опасни.
- Ако искаш да се поразходим из Аляска малко и спокойно, имай ми доверие. - каза Едуард на новата си братовчедка.

- Защо Волтури са толкова опасни? - попита простичко. Всичката тази информация и се въртеше в главата, но този клан я заинтересува. От самото звучене изглеждаше древен и не особено мил към Кълън и Денали. Тя се сви на стола замислиена. - С какво ме заплашват, както и останалите? - говореше тихо, забила поглед в масата. Обзе я смътно чувство на страх, а стари спомени изникнаха. Едуард проговори и тя се стресна.

Ана се обърна. Лъхна я неприятна миризма - на кучета. Сбърчи нос и погледна новодошлия. Оказа се момичето, която беше намерила Ана.
- Здрасти. Да не си се била с кучета? В прочем, радвам се да те видя. - след което седна и обърна стола си такаче да може да говори с двамата вампира.

- ЯЯЯ Братовмедка помниш ме нали, Едуард Кълън не си ме забравила нали? - се пошегува малко. След това отиде и я прегърна.
- Е как си? - попита я той.

Ана се усмихна при вида им, а после потъна в мисли.
"Зная, че това не са милички вампири. Сигурно са врагове на Кълън и Денали, но с какво. С какво ни заплашват? Това трябва да е някой властен клан. Щом са лоши, сигурно трябва и да пият човешка кръв..." - мислише и в съзнанието й изникна сцената, променила начина й на живот. Тя бързо разтърси глава, за да прогони тези мисли. "Ама сега съм вампир, имам сили и нови приятели. Живота ми пак е чудесен. Само с времето сме поскарани, но не е болка за умиране. Волтури... Кои по дяволите сте вие?" Мислеше докато се люлееше на стола. Без да иска загуби равновесие и стола падна, а тя остана да виси във въздуха. Другите двама се обърнаха очудени. Ана се засмя засрамено, бързо вдигна стола и седна.

- Да много сме интересни там, в съюз с няколко върколаци сме. Еми реших да ви погостувам, незнаех че ще се връщаш в Аляска, дойдох да се запозная с новите членове. Доведох и Триша, ама тя си тръгна имала работа във Форкс. - каза спокойно Едуард.
- Ами ти защо се връщаш, не ти ли харесва там? - попита той.

- Еми малко е трудничко, разбери водача не им е момче, а момиче. Незнам дали познаваш един Клауд, той го спасих, докато търсеше нов дом, той е върколак и е брат на водачката им, заради това ми дължат услуга и аз реших, докато Джейк, истинския водач, който е на почивка, като се върне да се развали съюза, но не знам какво целят. За сега съм в добри отношения с тях.
- Случайно да си видяла едно момиче, от клана Волтури, навърта се около къщата и понякога, около сем. Кълън. Та Волтури, Ана са лоши вампири пият човешка кръв и чак вълците се страхуват понякога от тях.

- И само това ли е причината с която заплашват клановете. Няма ли нещо друго? - тя се обърка. - Само защото пият човешка кръв и всички се боят? - говореше тихо, повече на себе си, отколкото на тях. И това си беше причина, но от това да се страхуват върколаците. Това няма смисъл.

- Те мрязат вампири и върколаци, движат се на огромни групи и са непобедими, незнам как е попаднала оная Волтури в гарата ни, но имахме ъсмет, че е сама. - каза Едуард.

- Няма как да са непобедими. Само да се съберат вампири и върколаци, ще станат на пух и прах. - появиха се пламъчета в очите й. Тя замахна с ръце и събори фруктиерата от масата. Пресегна се и в последния момент успя да я улови, само ябълките, червени като кръвта паднаха на пода. Тя ги събра и за секунди ги изми и върна във фруктиерата. - Дори и да съм вампир, май пак съм бедствие. - отвърна засрамена тя. - Тези Волтури не са чак такава заплаха все пак. Опасни са, но лесно ще ги победим, ако ни предизвикат. Този път беше много внимателна и успя да се издигне от стола и седна на земята.