Тврочеството на Селена Кълън

Калинката и Бръмбара
В една далечна китна полянка, където цареше хармония между обитателите живееше малка пъстроцветна калинка. Всяка сутрин тя прелиташе над ливадата, рогцата и се вееха от ветреца и малките точици пробляскваха на слънчевата светлина. Тази Калинка ежедневно посещаваше малкото магазинче. Там тя ходеше защото величественият Бръмбар беше продавач. Калинката и Бръмбара бяха приятели от дълги години. Малката буболечка тайно в сърчицето си таеше чувства към него, повече от приятелски. Знаеше, че ако му признае това, той ще я отблъсне и повече няма да се видят.
Както и тази утрин. Лалета бяха цъфнали и багрите им правеха ливадата още по- красива. Розите бяха се наконтели с най- хубавите си парфюми и ухаеха възхитително. Бужурите се надуваха все така червени. Калинката прелетя и лаленцето Рони я поздрави:
- Добро утро Калинке!- тя отвърна с усмивка:
- Добро да е Рон!- продължи по пътя си пременена с трепет да зърне Бръмбарчо. Тя вече си представяше тяхната сватба и колко беше красива тя, ах колко бе хубав той! Малката буболечка разтресе главата си и кацна. Влезе в магазинчето, а там нямаше никого. Като видя любимият си загуби ума и дума. Бръмбара поздрави:
- Здравей Калинке!- ех как добре си прекараха те. Цели часове се смяха и закачаха. Това за Калинката беше най- голямото щастие на земята. Обаче Бръмбара обичаше друга. Пчеличката Мая, да тя беше единствената за него, най- хубавата. Калинката знаеше това и сърцето й всеки път се късаше. Днес Бръмбара я попита:
- - Калинке- Малинке искам да те питам нещо!- тя трепна. Помисли си че сега той ще и каже да се венчаят под голям венец и хиляди мушички да пеят песни. Крачаткото продължи:
- Дали ще се ожени…- Калинката го прекъсна:
- Да, да, да!- викаше тя, а малкото пискливо гласче звънтеше като камбанки. Бръмбара се усмихна и каза:
- И аз така си мислех, още утре ще я попитам!- той стана и остави малката Калинка, самотна с разбито сърчице. Тя се сви на кълбо и заплака.. Нейният Бръмбар не питаше за нея, той питаше за Мая. Макар че пчелата беше много капризна и не ценеше Бръмбара това беше неговото решение, да това беше! Малката буболечка отиде при Рони и кацна на листенцата му. Това лале беше много добро и я прегърна:
- Какво има Калинке, не плачи!- тя пресълзи му разказа историята си….
Минаха месеци, зимата си отиде и китна пролет пак беше пукнала. По ливадата беше тихо без песните на Калинката. Тя беше тъжна и много болна. От любов по Бръмбара се беше поболяла и скоро щеше да се превърне в бял дим и да отлети в небесата. Сватбени кабанки забиха. Малката й душичка се сви и като на лента премина целият й живот. Как се роди и колко хубави бяха родителите й, безгрижното детство и първата и последна любов. Една сълза се стече по бузата и и Калинката си отиде. Духът и напусна тялото и тя се извиси в небесата. Отиде на сватбата, пременена както винаги и заплака до младоженеца, той беше по-красив от всякога. Точно както тя си го беше представяла винаги, винаги в нейните мечти където щяха да са щастливи с много дечица. Калинката зарида, а пчеличката се появи в празнично облекло, с хубава бяла премяна. И Калинката разпозна себе си. Никой не можеше да я чуе или види. Тя изкрещя:
- Бръмбарчо обичам те ! Не се жени за нея, аз те обичам повече!- На душата й стана така леко, сърцето й намери покой. Изведнъж Бръмбара престана да обича и иска Мая. Чу камбаниете, бавни и мъртвешки и литна. Отлетя, остави пчеличката. Сега той се молеше на всички божества Малинката да е жива и да го чака, за да изживеят своете бъдеще. Той винаги я обичаше, поне малко, но сега любовта беше огромна. Стигна до къщичката на Калинката, но там тя беше пременена в бяла рокля и бледа, мъртва, повяхнала. Окичена с много цветенца, а около нея плачеха рояк гъдинки. Той се наведе над нея, прегърна я и сълзите му потекоха немирни една след друга, плачеше и викаше, но калинката беше в рая и неможеше да го чуе…

Спомен за цял живот...

Любимите ни хора в повечето случаи са близките. Те предават на поколенията своите черти и качества. Дядо ми си отиде преди четири години. Бях прекалено малка и това остана като рана, която никога няма да зарасне. Той обичаше живота, харесваше му да живее. Това го наследих от него. Да харесвам живота. Съдбата ми го отне много рано…
И както днес отивах на гроба му. Имах чувството всеки път, че той седи край мен и ми се усмихва. Колата спря. Отворих вратата и слязох. Взех цветята и се запътих. Родителите ми ме следваха. Мама разтроено каза:
- Почакай ни!- за да не я тревожа спрях и зачаках. Настигнаха ме и след още вървене бяхме пред дядовият гроб. Макар че всеки всяка седмица идвахме, отново бяха напълзяли треви, различни по вид. Седнах край паметника. Сълзите тихо, започнаха да се стичат и като малки капки да докосват пръста… Родителите ми бяха за д гърба ми и не ме забелязваха. Дядо мили дядо, помниш ли как играехме!? О, дядо така ми липсваш. Искам да си беше жив, да се разхождахме из парка хванати за ръка. Да играем на игрите, бях малка. Ето ни пирати! Нападат ни капитане! То ме остави посредата на Тихият океан без екипаж, сама! Дядо мили, само ако знаеш как всяка нощ сълзите се стичат. Мрака пак се е спуснал, а аз стоя сама и плаха, плача тихо и кротко за теб. Въпросите нахлуват в главата ми, но няма отговор. Само ако имах някаква сила, с която да те върна дори са секунди, да те прегърна и да ти кажа още веднъж:
- Дядо, обичам те!- и докато се осъзная устните за допуснали думите на свободна. Нежният глас на мама пита:
- Плачеш ли, мила!?- не мога да кажа нищо. Бузите ми са в сълзи, боли ме, заради дядо. Обръщам се плахо и при вида ми сърцето й се свива. Нейните сълзи също потекват, а след нея и баба. Дядо си отиде млад, защо не беше живял още поне десетина години. Избърсвам сълзите си и се опитвам да спра да плача, трудно е , да много трудно…
Аз ще продължа напред! Няма да се откажа заради теб Дядо! Ти си толкова скъп за мен. Чувствам те толкова близко, а и същевременно толкова далеч. Един ден ще стигна до острова на мечтите и ще извикам поредното „Обичам те!” през сълзи. Ще се заслушам в песента на морето и ще знам, че си ме чул…

Малката рекичка

Недалече от малко селце, скрито в подножието на планината имаше рекичка. Водата й беше кристално чиста, а когато зашумеше всички животни се хващаха на хорце и обикаляха игриво около нея. Рекичката беше щастлива, че си има приятели. Всеки ден нови песни и шеги огласяха горичката. Хората идваха и взимаха от чистата вода, носеха я в къщите си и пояха животни, деца и дори домашните си котки.
Един ден, беше лято. Всичко прегаряше, но на рекичката й беше хладно и много весело, тя плуваше между камъните, а те си играеха с нея. Водата се плискаше по бреговете и напояваше ожаднелите. Птичетата пееха щастливо над нея, а тя се носеше безцелно надолу по стръмното. Красивите вълни, които тя вземаше за своите коси играеха немирно с рибките и им разказваха чудни истории, за русалки, за дракони и принцеси, дори за кучето на дядо поп. И така продължавайки щастливо по своят път Рекичката пленяваше нови и нови минувачи, готови да дадат всичко за студената й водица. И така в тази оживена и щастлива атмосфера тя усети нещо странно. Водата й се бъркаше с друга смес, която я изгаряше и умъртвяваше рибките в нея. Няколко изплуваха и с жални очички отвориха устица за последно. Рекичката се разплака. Водата й беше замърсена с химикали от новото предприятие. Директорът беше нисък човек с мустаци. Голям скъперник и доста зъл. Той не искаше да дава отделни средства за пречиствателна станция и не го интересуваше за рекичката и рибките в нея. И така скоро цялото село бе болно, а докторът казваше само едно тихо, кротко „Боже, помилуй да оцелеем!”. Всеки се питаше откъде идва всичко, децата бяха болни. Лежаха в леглата и нямаше кой да пее на Рекичката. В нея животът бе застинал, а водите потъмнели. Бавно и мъртвешки се носеше по баирите и скърбеше за обитателите си. Всички примираха от жажда, а директорът не се трогваше. Той печелеше пари и ги трупаше в сандъка си. Беше празник на сушата и дори един дъждец не се бе изсипал от седмици наред. В гората днес бяха се сбогували стотици с живота. В селото измираше народа, кметът получаваше част от парите на богаташа и не го интересуваше, че всички страдат. Когато и поредният ден си отмина със своите жертви Самодива в бяла премяна приседна около кладенеца. Взе вода в шепи и бе готова да отпие, когато една сърна й извика. Разказа й всичко през сълзи, за мъртвите й рожбички, които са се мъчели до последно. За хубавите им очички и за тъжната Река. За многото смъртни случаи, за стотиците жертви. Как всичко е повяхнало и нуждаещо се от вода. Самодивата заплака. Сълзите й се смесиха с водата и реката усети това. Самодивската душа се беше свила на топка. Гарвана на Директора на предприятието виновник дойде. Тази птица беше коварна като собственика си. Разправяше сладки думи и омайваше всички. Наричаше кмета „безотговорен” и съжаляваше всички. Накара Самодивата да му повярва, че ако скочи във водата ще оправи положението. Чистата й душа се събуди. Тя беше готова да скочи, за да спаси животните и хората. Момичето стъпи накрая на кладенеца и скочи. Гарвана размаха крила и се изсмя в лицето й „Глупачка, просто трябваше да попееш на господаря ми и да му разтопиш сърцето!”. Самодивата започна да се гърчи от болка. Химикалите разграждаха тялото, което бе различно от това на хората. Животните се разбягаха, а момичето се стопи и Самодивата пое друг път. В селото се чу слаб зов за помощ, а после поредната тежка и последна въздишка. Кукувица изкука и старата мъртвешка атмосфера пак взе надмощие…

Уникално само по себе си! Продължавай все така!

Страхотни са !!!!

Браво!

Превъзходно тъжни и прекрасни. ;( ;( ;(

Много са хубави но и много тъжни Sad

Единствен
Намерих те, Любов,
намерих те!
Искам да извикам на света,
че щастлива съм така!

Колкото и да са против,
чустовото това сега,
аз ще продължавам да твърдя,
че ти единствен си в мига!

Името ти- диамант,
гласа ти- звезден танц!
Когато съм до теб,
сякаш Раят слиза в миг!

И слива се с нощта,
устните докосват се и те,
и тъжа дори толкова плахо,
да не те изгубя аз момче!

Обичам те, това винаги в спомена ще шептя
и само Любовта помни сега!
Ще те обичам Винаги и ще се моля,
никога да не изгубя твоята следа...

П.П: Посветено на момчето, което обичам с искрени чуства, дано ви хареса!

Страхотно е inlove

Много ми хареса.Хубаво е като самата теб хепи

Браво! Страхотно е! Smile

Пре-въз-ход-но. lol!

Мерси радвам се, че ви харесва! кисс

Болка
Плача, но болката не спира,
сълзите няма да те върнат!
Спомена дълбоко в мен извира,
и сълзите пак текат, текат...

Сама съм тук сега, сама
скрита от мистичната Луна,
и от всичко призрачно в нощта
страдам тайнствено аз така...

Колко щастливи бяхме ний,
усмивки, щастие безброй,
но съдбата истините крий,
и стичат се парещи сълзи като порой...

Помня те аз прекрасен,
млад, добър, до мен,
но болестта жестока беше и
ти отиде си в ковчег.

Ще плача и час , и два, и три,
но теб не ще те върна!
Дядо мили, спокойно спи,
в твоят вечен сън...
П. П- Посветено на покойният ми дядо. Бях едва втори клас, когато го загубих и това остави празно място в сърцето ми. което никого, никогас нищо няма да запълне!

Принцесо много е тъжно Crying or Very sad

Пре-крас-но!!!

Прекрасно, но и много тъжно. Sad

Монииии, страхотни са..Казвала съм ти го много пъти,но ще ти го кажа пак-продължавай да пишеш,понеже те бива,мила...

Селена това прекрасно!Много тъжно, но и прекрасно!Радвам се, че сестра ми (сестра ми от форума, все пак и двете сме Кълън) пише такива прекрасни неща!

Самота
Сестра на Тъгата, братовчедка на Смъртта!
Аз съм тя, безмилостна жестока,
Не обичам да съм около хора

Всеки казва ми „ обичай!”
Предпочитам да наранявам
Сълзи да се четат в очите

Като парещи капка по бузите
Да се стичат
И колко много болка и Тъга

Има там! Не! Не искам да съм тя!
Да наранявам душите на съществата.
Предпочитам да бъда Любовта!

Красива, нежна, копринена!
Даряваща щастие навред!
Всеки я желае! О, Любов

Красива и добра
Как искам Любов да те усетя
Да се слееш с мен, да станем ний едно!

И тогава хората ще са щастливи,
Ще се освободя от плена на разбито сърце,
Тогава всички ще казват „Ела, ела!”

Ех, Любов как искам да съм като теб!
Но, не мога, аз съм Самотата,
защото това е моята съдба!

Това съм аз! Сестрата на тъгата,
Братовчедка на Смъртта!
Никой не ме обича и така ще бъде,

Защото никой не си дава сметка,
Че съм нещастна! Но аз съм самота!
Празна и нежелана, завинаги така!

Моля аз сега вас, така!
Обичайте се, не се наранявайте,
За да не съм сама, защото аз съм Самотата

Сестра на Тъгата, братовчедка на Смъртта!
Аз съм тя, безмилостна жестока,
До края на света!

Любимите нам хора!

Човек идва на света с мисия. Да обича, страда, да плати за грешките, създаде поколение и тъжно да си отиде. Какъв е смисълът. Когато има толкова много сълзи. Защо ни е да се раждаме и да имаме проблеми? Може би това е част от мисията. На повечето нас им се иска да потънат в дън земя и да затворят за вечно време очи. А запитвали ли сте се ако всички сторим така, няма ли да е по- добре? Ще игнорираме болката и тъгата. Обичам живота, такъв какъвто си е. Пъстроцветен, красив. Доволна съм от това, което имам, но не и задоволена. Материалното за мен е нищо. Душевната красота е по- важна. Да обичаш любимите хора, да им се радваш. Да, любимите хора, онези прекрасни същества, а след като изчезнат, тогава?
Загубих дядо си и прабаба си и оттогава ме е страх да обичам. Когато дядо си отиде си мислих, че сънувам и се надявах сънят да приключи да го вида отново. Да го прегърна и да се уверя че е „истински”. Ех, дядо скъпи дядо, ако беше тук до мен, ако можех да те усетя, да ти кажа, че все още те обичам. Скъпи дядо, извинявай за грешките. Прости ми. Знам колко много обичаше живота, ти ме научи на тази любов. Да обръщам внимание на малките неща. На бедното врабче търсещо храна за малките си. Дядо така и не успях да ти кажа, че те Обичам още веднъж. Мечтите са хубаво нещо, нов случай безполезни, защото и да мечтая ти няма да се върнеш. Искам те, постъпвам егоистично. Дори и сега да си на по- добро за теб място аз знам че тук ти беше по- приятно. При мен, да играем на онези безсмислени игри. Да се правим на пирати и какво ли не. Да дядо, точно така липсват ми моментите с теб. Нежните мигове прекарани до топлата ти усмивка, с която ме даряваше. Ще плача, но сълзите няма да те върнат. Как да си е върна. Искам да съм малка, да бъда любимото момиченце на дядо, което прави бели и вярва чудеса. Как искам да повярвам, че си до мен сега. Да вярвам, а защо да го правя. Когато казваше че това ще се случи не ти вярвах, не исках да повярвам. Заблуждавах се че ще надвиеш жестоката болест, за бога дядо липсваш ми. Липсва ми всичко свързано с теб. Играта на мореплаватели. Помниш ли как ти беше капитана, как управлявахме смело кораба на мечтите, заедно и се борехме срещу трудностите. Един екипаж не е ,екипаж ако капитана го няма. Кораба остана с мен, там някъде в морето с мен , тъжна. Как да си върна смелостта да го подкарам отново? Да пренебрегна отвратителната болка в гърдите ми. Да поема въздух и продължа към острова на щастието сама, дядо, дядо обичам те. Искам да върна времето назад и да те докосна, да те видя, да те прегърна, да се качим в кораба и потеглихме, да вярвам в чудеса, дядо…
Това беше първият човек когото загубих. Съдбата беше жестока и ми отне прабаба. Защо трябваше да ме напуска. Мразя Съдбата. Никога не е милостива, винаги отнема любимите хора. Казват, че справедлива, а защо като е справедлива не ми ги върне.
Баба, колко много я обичам. Напуканите и ръце, които ме галеха. Как слагах глава на коляното й, а с нежна топла ръка прокарваше пръсти в косата ми. Прекарвах с нея всеки ден, тя се бореше до последно, защото знаеше че няма да мога да спра да плача след нейната Смърт. Иска ми се да изкрещя силно, силно, да кажа на целият свят че ми лисват, но не мога. Спомените с тях остават. Помня как когато отивах на село при прабаба ми малко преди да дойде при нас ми правеше закуска и с усмивка ме молеше да ям. Тя ме е изгледала, винаги съм била с нея, винаги. Още от родилният дом съдбите ни са били една с друга свързани по магичен начин. Обичах да играя и с нея. Казвах и никога да не умира, а само кимаше и добавяше, че е съгласна. Колкото и да беше странно си мислех, че винаги ще до мен. И в онзи, труден момент, онази вечер, когато ми казаха, че вече те губя разбрах какво искам от живота, искам да имам вас. Искам да ви имам, дядо и бабо. Бабенце, защо не успях да ти помогна тогава, когато лежеше безпомощна, защо нямах чудновати способности, за да ти помогна. Знам ще кажеш, че толкова ти е било писано, но е така. Човек сам си пише живота. Онази вълшебна нишка само го напътства. Как да върна моментите назад, да ви докосна дори и за секунда, да ви прегърна и даря отново с любов. Да ви вида с усмивки и щастливи. Имам снимките, но те не са като вас. Снимките са безмълвни. Липсва ли и гласът ви, звънлив и нежен, подобен на чуруликане т славейче. Вашето присъствие…
Продължавам към острова без екипаж и сили, но с желание изпълнено с живот, желание да обичам. И когато стигна до острова се напиша на пясъка имената ви, а когато водата ги залее целият океан ще усети сълзите в пясъка. Сълзите посветени на вас. Дядо, Бабо не ме оставяйте без помощта ви. Знам че сте до мен и ме подкрепяте. И ето пак вярвам, всъщност винаги съм вярвала в чудноватите неща…

Страхотно е! Много ми харесват сравненията,които използваш и речите,които отправяш. Имаш усет към нещата и начина,по който да ги предадеш. Браво!

Страхотно е.. Много е тъжно, бива си те..