Малките улички

Двамата бавно ходеха по уличките.
- И аз не познавам града, но смятам че тук е спокойно и тихо.
Ана стъпваше едва, едва по земята. Беше щастлива и тя буквално летеше от радост. Подухваше ветрец, но не й беше студено. "Добре, че не си взех якето." - помисли си тя. "Макар, че и с него нито щеше да ми е горещо, нито студено." Лампите хвърляха мека свтлина по уличката. Луната ту се появяваше, ту се скриваше зад някой облак. Едуард...

Той каза:
- Помня малко тея улички и ако не се лъжа по-нататъка имаше място където да се усамотим, за да се опознаем и за да се привлечем още повече. Харесвам ли тИи? - попита Едуард като се беше паникльосал малко, защото не беше чустваб това никога досега.

- Ам... - Ана се беше притеснила и отначало не разбра какво й казва. После каза:
- Да, ти си ъм...прекрасен. - допълни тихо. "Колко съм глупава. Как можах да го изръся просто така. Всичко друго можех да кажа." Идеше й просто да си затвори с тиксо устата. Имаше чувството, че ако беше жива, вече щеше да е червена като домат. Беше й приятно в неговата компания, но стоеше на леко разстояние от него. Той леко избърза и я поведе.

- Опа извинявам се че избързах, просто навик от тренировките. - след това той отиде до нея и я прегрърна с една ръка и каза:
- Скоро ще стигнем на това място няма дървета, точно до гората е и може да се наслаждаваме на звездите. - каза Ед спокойно.

Тя се беше стегнала, но малко след като я прегърна се отпусна и го прегърна през кръста. Тя отпусна глава на рамото му. "Дори и да съм вампир и да съм свикнала с тази миризма, сякаш той ухае още по-прекрасно от останалите." Тя се беше умълчала и Едуард се беше леко притеснил.
- Нищо, просто се замислих. - тихо отвърна тя. Каменната му прегръдка беше силна, но това нито я притесняваше, нито нараняваше. По едно време той забави крачка и спря.

Ед спря, защото видя какво са превърнали спокойното място. Той каза:
- Ето го мястото, прекрачиха прага и седнаха на една пейка, за да се опознаят. Ъмм ... да започнем с въпроси? ам кое ти е любемото ястие.

Момичето се замисли. Имаше много ястия, но сега не се сещаше любимото й.
- Кръв? - каза леко усмихната. - Иначе обичам най-различни храни, нямам определени. - После се замисли и попита:
- Кое е най-опасното ти преживяване. - после застана срещу него и се вгледа в лицето му. Беше като изваяно. Очите му се вгледаха някъде зад нея, замислени, дълбоки. После каза:

- Еми честно ти кажа имал съм много. Но се сещам за най-гадното. Един път попаднах на доста голяма група Волтури и оцелях по късмет. Това никога няма да го забрая. Но се радвам, че съм жив и съм открил истинската любов, която стои до мене в този миг. - каза спокойно Едуард и я целуна по бузата.

- И аз се радвам. - отвърна усмихната и се прилепи до него. Затвори очи и спря да диша, макар че нямаше значение. Той я прегърна силно. Тя леко изохка и той отпусна хватката.
- Твой ред е да питаш? - каза тихо Ана.

- Любимата ти напитка е? - попита Едуард.

- Студен чай. - отвърна момичето. После каза:
- Защо ме харесаш? В смисъл какво ти харесва в мене? - след което застана лице в лице с него. Вятъра се усили и разроши косата й. Тя бързо я отмести и го зачака.

- Еми честно казано всичко, преди бях сляп, но щом те зърнах най после прогледнах. Ти си любовта в моя живот, отсега и до края му, ако разбира се не ме харесваш. - каза той.

Ана също се усмихна и го погали по лицето. Луната се показа и като ги огря, те започнаха да блестят. До сега не беше виждала дори себе си, затова беше запленена от красотата му. Тя го гледаше в очите и усещаше как потъва. Бяха красиви.
- Щастлива съм, че те срещнах и че съм с тебе сега.

- И аз ще ти кажа същото сега, но със нещо повече, искаш ли да сме ъмм нещо повече от приятели, ако ме разбрираш. - каза и той като я целуна по устата продължетелно.

Ана се изненада и стоеше като камък. Едуард я погледа изненадано.
- А нищо. Имам предвид, да искам да сме нещо повече от приятели. - след което го целуна. После цяла нощ си говореха.
Когато слънцето изгря зад облаците, един лъч освети и двамата. Изведнъж се сети нещо и каза:
- Ама ти до кога ще ни гостуваш? - попита Ана.

- Ами ... - Едуард се замисли.
- Мисля, че ще остана малко по-дълго, за 5-6 дни, после ще тръгна към Форкс, ако искате ела ти ни на гости някой път. - каза той и се усмихна. След това допълни:
- Ако искате направо, когато аз тръгвам.

- Не зная за Дженифър, но аз с радост бих дошла. Едва ли ще издържа дълго без тебе. - каза тя и го целуна. - Жалко, че Форкс и Аляска са далече един от друг. - каза тя леко унило.

Времето както винаги не беше от прекрасните за човеците, но за вампирите беше чудесно. Облаците бяха гъсти и черни. "Сигурно ще вали." - покисли си Ана. Тя погледна Едуард. Той се беше замислил и гледаше в някаква точка от доста време.
- Ед, добре ли си? - попита тихо и го погледна в очите. Той...

- А да нямами нищо, ъм Дженифър е тръгнала към Форкс вече. Мисля да остана по-дългичко, защото хем ще бъда с тебе, хем времето тука е прекрасно за нас вампирите, Селена ще се погрижи за клана докато се върна сигурно. Но на първо място трябва да махва капаните от къщата, ще ми помогнеш ли с тази задача? - попита Едуард учтиво.

- Добре. Какви са точно капаните? - попита тя, докато ставаха и се запътиха към имението. Ана нежно го беше хванала за ръката. Ед я погледна в началото учудено, но после изражебието му стана някак безизразно. Чудеше се за нещо.

- Ще имаме много работа. - каза той, докато вървяха до имението.
- На колко етажа беше имението, за да се кажа на кой да се хпедпазваш най-много. На първият етаж няма. - каза Едуард.

- На четири, а ако броим и тавана са пет етажа. Аз съм на четвъртия в източното крило, края на коридора. - каза замислено тя с пръст на устните. До сега като по чудо не се беше озовавала в капан, а обикновенно тя беше магнит за бедствия. Скоро те се оказаха пред имението.
- Е, от къде ще започваме?

- Еми започваме от твоя етаж, за да си сигурна, после втория, а третия има най много. Там ако стъпиш на едно място, не помна каде, пода зопачва да става лед и се пързаляш и падаш. Там трябва внимаваме най много. Тавана се чудя дали да ги махаме и там. Ти как мислиш?? - попита Едуард, момичето в което бе влюбен.

- Не знам, може да ги оставим, ако не са много опасни. За забавление. - той се усмихна и я погледна някак... топло.
- Да не ми има нещо? - попита леко стресната и се хвана за лицето. Той се разсмя и каза: